Държавата регулира тупалката
Неуморна е българската държава в усилието си да твори норми, закони, наредби, правилници. След като през миналата година прие Закона за управление на етажната собственост, сега е написала и отделна наредба специално за създаване и поддържане на публичен регистър на сдруженията на собствениците. Отгоре на всичко към нея е приложила образец на правилник за вътрешния ред в етажната собственост, който трябва да бъде утвърден от министъра и който да регулира пране, миене на чинии, тупане, простиране и разни други битови дейности.
Сами по себе си непрекъснатите изменения в законодателството свидетелстват за изключителна слабост на централната власт.
Творят се норми, които не се спазват, поради което се отменят и се създават нови правила, които отново не се следват. Безсилието на държавата да установи ред се оголва допълнително, когато започне да се бърка пряко в делата на общините и - още по-дълбоко - в социалния живот на гражданите. С желанието си за експанзия и ред държавата създава едно автентично безредие както в сферата на действие на централната власт и общините, така и в самите общности, които желае да регулира.
Примерно забранява се извършването на широк кръг от дейности от два до четири следобед. Един вид държавата вече е установила, че следобедната дрямка е присъща за нашия градски стил на живот и е предприела мерки за защита на това обичайно поведение, защото някои деятелни и несъобразителни люде представляват заплаха за този обичай. Ако се мисли така, то значи чиновникът, който е писал текста, онзи, който го е подписал, и онзи, който го е пуснал за публично обсъждане, живеят в някакъв паралелен свят. Като стил на живот ние вече сме много далече от следобедната сиеста. Тази норма повече би подхождала на португалци, испанци, италианци и гърци, отколкото на нас, а за голяма част от хората в изброените народи не е съвсем валидна: Барселона и Милано по-скоро не подремват следобед.
Ако тази норма не отразява съществуващата в страната ни практика, то тогава има две възможности: държавният служител пребивава в друг свят и друга култура или пребивава в нашия, но има други мечти.
И в двата случая на чиновника трябва да бъде забранена всякаква нормотворческа дейност, най-вече ако нормата е израз на незнанието. Но дори ако нормата отразява мечтата на служителя за регулиран следобеден отдих, правилникът вече не е необходим, доколкото вицепремиерът Дянков се пребори за гъвкаво работно време.
Още по-безсмислена е забраната след десет вечерта да се пускат пералня и миялна машина. Във време на стремително покачващи се сметки за електроенергия, когато самите производители и доставчици ни съветват максимално да се възползваме от евтината нощна тарифа, държавният служител ти препоръчва да въведеш забрана, която пряко да удари семейния бюджет. Абсурдът става пълен, ако се вземе предвид фактът, че и законът, и наредбата към него са приети с мотива да се улесни достъпът до средства за саниране на сградите. С други думи, един и същи законодателен пакет те насърчава да направиш инвестиции за намаляване на енергийните загуби, като ти забранява да правиш спестявания чрез ползване на евтини тарифи.
Като е станало дума, че държавата регулира миенето на чинии и прането на бельо денем, да не пропуснем, че не е забравила простирането, изтръскването на чаршафи и тупането на килими. Подобно на безвъзвратно отлетялата с комунизма следобедна дрямка от нашия практически свят изчезна или почти се затри публичното тупане на килими, обичайно извършвано от нервни мъже през уикенда. Вярно, това бе любим властови момент на социалистическата жена: да натири мъжа с тупалката навън, докато организира относителното безредие в скромните социалистически квартирки.
Тупането, този героично-хигиенистичен жест, изчезна: далипрахосмучещите технологии се развиха, дали хората разлюбиха тази ориенталска вещ килима, дали защото изчезнаха от междублоковите пространства лостовете за детско-юношески спорт и мъжко тупане.
Обратното, простирането още си е тука и понякога сигурно дразни държавните служители-блюстители за ред и приветлива градска среда. Обаче ако държавата мисли, че ще се справи със задача, в която се провалят общинските власти, просто се мами.
Прането на балконите и чаршафите по прозорците са най-малкият проблем на визуалната среда в българските градове. При разбитата инфраструктура, мръсен въздух, шумна среда, олющени сгради, висящи кабели, натрапчиви реклами, мърляви витрини, радостни кучета, мишки, плъхове и хлебарки праните кюлоти на българската домакиня са светло петно на радост и надежда. Ако държавата иска да сложи ред в тая среда, да започне диалог с общините на тема отговорността на собствениците за състоянието на собствеността. Но това е опасен терен, затова да погнем домоуправителите да санкционират домакините за знамената на тяхната чистоплътност, дето нахално се веят в иначе унилата градска среда.
Със сигурност няма да е забранено да се веят, ако домакините са имали предвидливостта преди простирането да си остъклят балконите, което всъщност е факт за по-голямата част от фасадите в градовете. Но държавата и местната власт вече преглътнаха незаконността на тези промени и след като надуха фанфарите как ще преборят незаконното балконно строителство, престанаха да дуят бузи, когато се оказа, че българската предприемчивост и практичност са превърнали незаконното в утвърден социален факт.
Та не е зле държавата да се сети за балконите, преди да подхване регулирането на спането следобед, прането, миенето, простирането и тупането. Чиновниците да оставят съжителите сами да изградят свой ред и да укротят перверзната радост да се приемат или препоръчват норми, за които повечето няма да научат, а узналите няма да спазват пасивно или ще им се подиграват активно.
ВАСИЛ ГАРНИЗОВ
